Малък бар и две самотни души. Стара грамофонна плоча нежно се върти. Цигарен дим, тъжни очи. Жаден ли си, искаш ли питие? Ще ти сипя, а ти постой. Заведението затваря, но чак при първи петли. Има време, ти постой. „Ще останеш ли с мен до края на вечерта?”
Красотата ти е преходна, уви. По-бързо и от цвета на мака ще повехне, а косата ти ще посивее. Може би ще останеш стар и самотен. Може би никога никой няма да знае, че си съществувал. Може би. „Искам да оставя нещо след себе си” – признава тихо тя.
„Пушенето убива...” – изрича той с глух глас. Лумва пламък в полу-мрака и после тънка струйка дим. Всичко убива, всичко води към смърт. От първата си глътка въздух ние тичаме към смъртта, но се сещаме за това, чак когато е твърде късно, за да изживеем живота си така, както искаме.
„Не ме е страх. Вече не. А теб?” – тя го поглежда с големите си очи и въздъхва тихо. Плочата свършва, но продължава за се върти. Той мълчи, гледа в мрака. Слушат първите капка на дъжда. Всеки мечтае за нещо, сякаш е сам, сякаш е скрит от света. Нощта е ярка, а денят тъмен. И дали всъщност някой някога е стъпвал на Луната.
„Танцувай с мен.” – казва той и завърта нежната й снага в мрака. Музика отдавна няма, но какво от това. Леки тръпки от докосване едва. Вятъра ги погалва, а града навън явно заспал е под блясъка на плъната Луна. За миг човек би си помислил, че красив е света.
„Имаш ли нужда от приятел или просто споделена тишина – ще се срещнем тук, в малкия тих бар, при пълна Луна.” – усмихна му тя и стисна топлата му длан в своите две малки. Но нима някога случи се това. Не беше ли просто сън, споделен между двама странници в бар, на края на света? Те повървяха така, под дъжда, ръка за ръка, малко, само пряка-две и после се разделиха. Той на север, тя на юг, всеки тръгнал по своя път.
А споменът сякаш избледня, защото при пълна Луна никой никога не чакаше в бара, онзи – на края на света.
Ти си целият ми свят . . .
Няма коментари:
Публикуване на коментар