събота, 7 май 2011 г.

Мълчаливата седмица

Писането става все по-трудно. Не че нямам мисли и чувства за изливане и споделяне, даже напротив -имам, но просто не искам да ги пресътворя. Някои от тях са свързани с личния ми живот и хората в него, които изрично не искат да се споменава нещо повече от самото наличие на връзка; други са прекалено объркани дори за мен самата и няма как да ги предам акуратно; трети са ми твърде болни въпроси и не искам да говоря за тях; а четвърти ... е, те са онези, които просто не стават за говорени, нали знаете - те просто са си досадни и ... безсмислени.

За това ... сега ще си помълча. Нали знаете, онова красиво, тихо, спокойно и тъжно мълчание. Мълчанието на една изгубена невинност, мълчанието на едно ужасяваща седмица. Мълчанието ... на потъналите в сълзи очи и изяждащата те отвътре болка, мълчанието, което е викове без глас. Моето мълчание. Моята мълчалива седмица.

Моята мълчалива седмица е към своя край. Имам чувството, че тя дотук не беше от 6 дена, а от 26. Беше наситена на емоции и, донякъде, на разочарования. Крепостта най-лесно се предава отвътре. Така и стана. Моята крепост се предаде отвътре, най-силния удар по нея беше нанесен от най-дълбоките й и лични недра - от сърцето й.

Не че беше толкова лоша. Не. Една от детските ми мечти се сбъдна, освен това усетих красотата от това да подадеш ръка на някой, който наистина е в нужда. Но само толкова. За пореден път се изложих там, където се предполага, че трябва да съм най-добра. Нервите успяха до такава степен да ме превземат, че да откажа помощ на приятел. В рамките на 24 часа успях два пъти да нараня любимия си човек и да го натъжа. И всичко това - от липсата на правилна комуникация.

Но сега ще разкажа за последното, въпреки че той няма да е никак доволен от това, че разказвам лични неща пред "хората". Пък и какво ли значение има, така и така този блог го чета само аз.

Проблема е, че в рамките на 3-4 дена е "забравял" да ми каже някакси, че си е намерил работа за лятото, в Англия (той там учи, но при последния ни разговор на тази тема ставаше дума, че ще в България за лятото), и направо изтърсва благата вест, че отива на оглед за квартира, от което самостоятелно трябва да достигна до умозаключението за работата и лятото. Но това не е най-важното. След това аз постъпих като пълен идиот и напълно си заслужих остатъка от деня. Имам невероятния талант да пиша жестоки, нараняващи и ледено студен e-mail-и, с които вместо да подобря нещата - нарочно ги влошавам. И го приложих. Към най-близкия ми, към човека, който ме обича и който обичам. И се скарахме. И аз съжалявам, ужасно много съжалявам.

Хей, там ли си, Миро? Четеш ли това. Навярно го четеш, защото аз ще съм ти пратила линка, винаги правя така. Добре. Извинявай. Трябваше първо да те изслушам, а после да те нападам. Това, че батерията ми падна дори само ме улесни. Съжалявам. Обичам те. Моля те, не ми се сърди и не бъди студен. Не казвай "Пожелавам ти приятна вечер" - и двамата знаем кога използваме този тип говорене. Не ми се сърди, не ме мрази, моля те. Просто искам прошка за ужасяващите думи, които изписах. И искам да ми казваш, когато нещата, които планираме заедно, се променят. Да ми казваш своевременно. Моля те. Моля.

Надявам се да искаш да говориш с мен след като изложих личните ни проблеми пред всеки, попаднал по грешка или не в блога. Мълчаливата ми седмица стана твърде мълчалива. По-мълчалива дори и от мен, стояща зад кулисите на Деня на Таланта и плачеща за Випуск 2011.







Съжалявам . . .

Няма коментари: