вторник, 22 юни 2010 г.

Кукла

Мисля, че е време да те запозная със себе си. Твърде дълго бях куклата, скрита в раклата. Малко съм се понапукала, но все още пазя красивите си момичешки черти. Рокличката ми е избеляла и къдрите вече не са съвсем къдрави. Но аз още съм красива. Просто трябваше някой да ме изкара от стария скрин, да ми вдъхне живот и живец. Да ме накара да се чувствам жива. Отново.
Сега седя на края на леглото ти и чаровно се усмихвам, пърхам с мигли. Лицето ми е застинало в прелестно изражение, каменно, без сърце. Малко съм рошава, панделката ми се е раздърпала, но косите ми все още имат цвят на есенни поля, вече на ухая на рози, но все още имам бодли. Аз съм кукла, но не и на конци. Аз съм кукла, но имам сълзи.
Подреждаш ме в красив рафт, нареждаш ме без умисъл – аз съм просто вещ, пореден трофей. Аз продължавам да се усмихвам, пърхам с мигли. Куклите на плачат, те са просто кукли. Те са играчка за онзи, който може да си ги позволи. Аз съм кукла – стара, изхабена, по момичешки красива, прашасала, напукана по ръбовете, с овехтяла рокля и чорлави коси. Но въпреки всичко – аз съм кукла, уникална в дефектите си, иначе извадена от все същия калъп. Вече никой не си играе с мен, вече никой не иска да ми ушие нова, ярка рокля.
Аз съм порцеланова кукла, пълна с мечти. Отвикнала от човешка реч и слънчеви лъчи, наследство за внуците. Музеен експонат, който никога повече няма да види умиление в нечии очи. Застинала във времето аз съм онази, която съм. Далеч от теб, от твоя свят. Аз константа, аз съм себе си.
Аз съм кукла. Имам мисли и сърце. Обичай ме или ме остави.







Ти си целият ми свят . . .

Няма коментари: