The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Demons' Redemption

Вече не бягам от миналото. Нито се крия от него. Не се крия от призраците, които са се станали част от мен. Вече просто го оставям да бъде минало. Научих си урока. Научих се.

Научих се да прощавам на хората, че са това, което са. Научих се да прощавам на себе си, че не съм по-добра от това, което съм. Научих се да се обичам и уважавам, защото цял живот ще живея със себе си. Научих се да чета по-бързо и да пия по-бавно. Научих се първо да опитвам да разбера, а после да заклеймявам. Научих се да се надявам. Научих се да вярвам. Научих се да обичам храната. Научих се да спя отвътре. Научих се да се уча.

Годините ще минат, навярно ще се превърна във фракция от себе си сега или пък от сегашните си мечти. Няма да си спомням за тази тиха августовска вечер, в която съм стояла на пода на сайванта. Няма да си спомням, че баба се е смяла как тичам да вдигна телефона само, за да разбера че съм си забравила шофьорската книжка в татко. Няма да си спомням настоящето, което в бъдещето ще се превърне в минало. Но какво да се прави, това е бъдещето – далечно, непознато, променливо, различно. Мое. Знам, че действията ми днес ще се превърнат в прах утре, но това не ми пречи да се надявам, че графитените мисли и действия ще се окажат диаманти.

Иска ми се да знам. Всичко. Или поне нещо. Да знам, че неродените ми деца ще имат милите засмяни зелени очи на дядо ми. Да знам, че след години поне един приятел ми е останал от годините, когато всичко беше толкова очарователно лесно.  Да знам, че няма да се изгубя, че ще запазя поне детските си очи. Да знам. Всичко. Или поне нещо.

Надявам се, когато бъдещето стане настояще, а настоящето стане минало все още да мога да живея с призраците, които са станали част от мен. Надявам се бъдещето да ми позволи да обичам себе си и света, който съм си изградила сама. Надявам се да не проверявам под леглото за чудовища, защо вече знам, че те най-добре живеят в мен. Надявам се, но не мога да знам. И така е по-добре. Някой ден ще разбера. Надявам се.

**********************************************************

Част първа: Малко момиче с дълги плитки кара червено колело с кошница отзад и мечтае за големи шумни чуждоземни градове, от където света може да промени.

Част втора: Млада жена с детски кафяви очи кара червено колело от ляво и мечтае за тихия уют на дома, от където може да се радва тихично на спокойстие и домашна храна.

Част трета: Предстои да бъде написана! 

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти