my halcyon

Късно е. Не достатъчно, че да е рано, но все пак е късно. В мислите ми се лутат като пеперуди без крила термини. По политика. По социология. По литература. По това как да бъдеш човек.
Иска да заспя и да не се събудя докато не замирише на палачинки с домашно сладко или мед. Да спя докато навън вали, да спя докато свършат всички есета, да спя докато дойде време да се прибира удома. Вкъщи. При мама и баба и тати и дядо.
Поглида ми се примрежва от умора вече. Пиша букви и думи по памет, в унисон с тракането на клавишите клюма главата ми. Сега, сега, само още един-два реда и ще съм готова. Само още думичка.
И ще загина от захарна болест, защото дигиталната ми библиотека отказва да се отвори. Това е! Знак от съдбата. Отивам до него. В леглото. Под завивките. Върху възглавнизата.

Има ли консенсус между нас?!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти