Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Demons' Redemption

Вече не бягам от миналото. Нито се крия от него. Не се крия от призраците, които са се станали част от мен. Вече просто го оставям да бъде минало. Научих си урока. Научих се.

Научих се да прощавам на хората, че са това, което са. Научих се да прощавам на себе си, че не съм по-добра от това, което съм. Научих се да се обичам и уважавам, защото цял живот ще живея със себе си. Научих се да чета по-бързо и да пия по-бавно. Научих се първо да опитвам да разбера, а после да заклеймявам. Научих се да се надявам. Научих се да вярвам. Научих се да обичам храната. Научих се да спя отвътре. Научих се да се уча.

Годините ще минат, навярно ще се превърна във фракция от себе си сега или пък от сегашните си мечти. Няма да си спомням за тази тиха августовска вечер, в която съм стояла на пода на сайванта. Няма да си спомням, че баба се е смяла как тичам да вдигна телефона само, за да разбера че съм си забравила шофьорската книжка в татко. Няма да си спомням настоящето, което в бъдещето ще се превърне в минало. Но какво да се прави, това е бъдещето – далечно, непознато, променливо, различно. Мое. Знам, че действията ми днес ще се превърнат в прах утре, но това не ми пречи да се надявам, че графитените мисли и действия ще се окажат диаманти.

Иска ми се да знам. Всичко. Или поне нещо. Да знам, че неродените ми деца ще имат милите засмяни зелени очи на дядо ми. Да знам, че след години поне един приятел ми е останал от годините, когато всичко беше толкова очарователно лесно.  Да знам, че няма да се изгубя, че ще запазя поне детските си очи. Да знам. Всичко. Или поне нещо.

Надявам се, когато бъдещето стане настояще, а настоящето стане минало все още да мога да живея с призраците, които са станали част от мен. Надявам се бъдещето да ми позволи да обичам себе си и света, който съм си изградила сама. Надявам се да не проверявам под леглото за чудовища, защо вече знам, че те най-добре живеят в мен. Надявам се, но не мога да знам. И така е по-добре. Някой ден ще разбера. Надявам се.

**********************************************************

Част първа: Малко момиче с дълги плитки кара червено колело с кошница отзад и мечтае за големи шумни чуждоземни градове, от където света може да промени.

Част втора: Млада жена с детски кафяви очи кара червено колело от ляво и мечтае за тихия уют на дома, от където може да се радва тихично на спокойстие и домашна храна.

Част трета: Предстои да бъде написана! 

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти