вторник, 26 юли 2011 г.

една праскова.

Здравей. Аз съм. Тук съм. Жива съм. Прибрах се.

Сега гледам тихо в екрана и все още не разбирам много неща. Такава ли се родих или такава станах? А харесва ли ми да съм такава, искам ли да съм? А харесва ли ви да съм? А мен дали последното въобще ме интересува?

Музика с неравноделен такт и всеки ден да е неделя. Слагаш очилата с черни рамки и прозрачни стъкла, облягаш се назад и потъваш в своя малък свят. Искаш да създаваш, но не знаеш нито къде, нито как. Стоиш в своята малка стая от три стени. Стоиш, а дните си минават. А ти стоиш. Аз стоя.

Прибрах се, но не се почувствах удома. И какво от това? Нима съм кораб без пристан и посока. Нима това, което всички наричат космополитността на характера ми не е непрестанната страст да откривам, виждам, разбирам, потапям се в новото, а чисто и просто една неспособност да се задържа постоянно на едно място, сред едни и същи хора, живеейки живота си по най-обикновения и лесен начин, който някой някога е виждал. И прави ли са, когато казват, чу скривам незнанието и страха си зад стена от сложни и непознати думи, които да объркат останалите?

Тихо, стига, нека сега има просто малко тишина. Добра, лоша, грешна, праведна, тиха, шумна, усмихната, вглъбена, умна, глупава, сама, неспокойна, буйна, разплаквана. Човек. Личност. Плът и кости. Това съм. Ни повече, ни по-малко. Може и да се крия зад думите, но аз съм такава. За добро или пък за лошо.

Прибрах се, но се каня скоро пак да заминавам. И после пак. Мисля, че открих своя пристан, но във формата на човешко лице. Нека съм кораб, но имам посока. Тя е към мечтите ми и бъдещето, което сама ще си създам.

Но стига мислене за днес. Жалко ще е ако прекарам остатъка от деня мислейки за неща, които няма да се случат скоро и самоанализирайки миналото и себе си. Не че е лошо да се мисли, но сега искам просто една праскова. Една праскова. Може ли?







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Няма коментари: