неделя, 21 февруари 2010 г.

„Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не видях човек без крака”
Тери Пратчет


Това е бичът на нашето време. Вечно искаме още и още. Никога не сме доволни от това, с което разполагаме. Все ще има още нещо, което да ни направи по-щастливи, по-успяли, по-весели. А не се замисляме, че има хора, които нямат нашето щастие, нямат нашите възможности, нямат нашия шанс. Че има хора, които са без дом над главите си. Че има хора, които нямат с какво да се нахранят. Че нямат на кого да кажат „Добро утро” или пък „Лека нощ!”
Колко от нас оценяват мига. Колко от нас живеят живота си така, както искат. Всички ли живеем като че ли е Главната Репетиция към живота ни. А следващ шанс просто няма да има. Поне не е сигурно, защото няма завърнали се от оня свят, да ни кажат какво става след смъртта.
Всеки миг е ценнен. Всеки миг е единствен и неповторим сам по себе си. Няма да се върне. Никога. Така че това е единственият 25 февруари 2010 година и ти трябва да го изживееш на макс. Нито една секундичка няма да има добликат. Нито един миг няма да се повтори и поправи.
„Радвай се на този миг. Този миг е животът ти!” – Омар Хайян
Не знам дали да обвинявам епохата или човека като личност. Сигурно всичко и нищо едновременно са в основата на проблемите ни. Не, светът не ни е виновен. Той е твърде голям и твърде зает, за да се занимава с нас. Може би в това е проблемът – загубили сме човешкото у човека, унищожили сме душите си от преследватне на недостижи идеи, в гонене на химери и утопии сме загубили онова, що ни различава от дивите зверове.
Има хора без дом. Има хора без семейство. Има хора с пропилян или насилствено очернен живот. По света, по този ужасен жесток свят има толкова нещастни хора, има толкова хора, които не могат да заспят нощем, защото ги терзае съвестта или пък защото спомените от миналото ги преследва. Всяка нощ има хора, чиято единствена мечта е да се събудят и на другата сутрин. А ние сме наблагодарни. Ние не знаем какво притежаваме. Ние не осъзнаваме, че имаме късмет по-голям от този на много-много-много хора.
Няма да поучавам никого. Твърде млада и неосъзната съм за това. Няма да давам никого за пример – твърде много примери ще ви станат. Няма да ви моля да се замислите – това си е вашо лично решение, а аз не искам да ви отнема свободната воля. Няма и да ви съветвам – коя съм аз, че да го правя. Ще ви кажа едно име и едно заглавие. Няма да ви моля да го прочетете или пък ще ви обеждавам да го правите. Давам ви го като информация, като споделяне, просто като думи. Защото това е част от МОЯТА свободна воля. Избора е ваш.
Името е Джордж Гарлин, а заглавието – „Парадоксът на нашето време”. От тук е големият цитат, който всички сме чували „Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”
Защото не трябва да сте нещастни, задето нямате обувки, а си помислете колко хора мечтая за крака. Защото не сте доволни от големината на стаята си, но има хора, които нямат покрив над главата си. Защото никога не гледаме това, което имаме, а се вторачваме в онова, което нямаме.
Просто ... ценете миговете и живота си. Само това имаме в наличност.






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Няма коментари: