Война

When the world is crashing down all you need is to try.

Някъде там, където нямаше нищо повече от малко земя и много небе. Някъде там, където всичко беше като късче от безкрая. Някъде там, далеч от градски шум и грозна суета. Някъде там...вятъра бе отнесъл снимка стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла. Откъсъчлен спомен от стара рана, песъчинка, останала след пожара, единствена устояла до края. На гърба, с почерк изящен, ситен и красив, бе изписано с много любов и още повече мечти "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!"

А от снимката се смееха двама млади, преплели пръсти и души сред свежи треви. Тя с разпилени от вятъра коси и очи, пълни със звезди, рокля на цветя и свежа, детска красота,той бе много по-висок, с тихи очи, с леко набола брада и небрежно-рошава коса. И снимката бе запечатала ги в първите дни на пролетта и любовта.

Беше 1940-тата, света се готвеше за война, а един пролетен ден тя случайно срещна го в града. От далече той я видя и хареса ярката й рижа коса, шума от смеха и походката на дете в тялото на жена. Когато за първи път срещна погледа му тя сякаш за миг света се спря и потъна в тишина. И тогава случи се магията. От първи поглед той обикна я и влюби се със сърцето на дете и ума на жена в него тя.

Но все пак света беше във война, а той бе млад. Отиде на фронта. А след него и тя. Майкай моли, плака, увещава, наказва, и пак не я спря. Знам, ако отида, може да умра, но без него моя смъртта - рече тя, сложи в куфара си две блузи и една пола и стана медицинска сестра на фронта.

Войната си вървеше, той бе смел и бърз и млад, смъртта реши, че може поне за сега да го пощади. Направи го герой, от онези, истинските, без медали, но с бойни рани и много извършени добрини. И дори за миг той не забрави я, тя гореше по-ярка от звезда, по-красива от мечта, виждаше я все така - както беше на снимката. И сякаш чуваше я да повтаря надписа от гърба "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!". А в една малка полева болница тя безспир се грижише за ранените - денем и нощя. Искаше да види любимия, искаше да дойде края на таз глупава война. И тогава, в една дъждовна нощ, в болницата появил се неочакван гост. Млад ефрейтор бил дошъл, със снимка в ръка, задъхан бил, мокър от дъжда -"Здравейте! Съжалявам, че връхлитам така! Ефрейтор Джоузеф Къри, не идвам по служба, търся Ева Блу, казаха ми, че тук е разпределена тя. Отдавна сърцето ми е нейно и идвам днес да я направя своя законна жена!". Тогава из-отзад се появи тя и пред себе си го видя - все тъй висок, със същите тъжно замислени очи, не по-рошав от преди, сякаш не спал от няколко дни. Той,когато я погледна видя прероден ангел, чието място не е тук, не на тази грешна земя - с ореол от рижа коса, с детска усмивка, способна да спаси света. Нямаше излишни думи, никой не питаше Какво?, Защо?, Кога?, свещеника просто ги венча.

Когато войната свърши, те се завърнаха в града, вече като мъж и жена. Той леко накуцваше от шрапнел в крака, тя беше постригала своята буйна рижа коса, но вече спокойно можеха да бъдат заедно и това беше най-важното сега.

Години по-късно за тяхната любов внуците знаеха само от снимката направена в средата на века. Избухна пожар, но тя оцеля. Вярно вече беше стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла, но бе запечатала на хартия откъснат миг от вечността. И това е. Любовта

*************************************************************************************

Нямам думи, а само искри. Прашни улици и изминали дни. Толкова дълго мълчах, може би ме просто ме хвана страх. Тихо. Тихо. Тишина. Краят на света.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

не си отивай, моля те

17 години, 364 дена, 23часа.

Това съм аз дотук. Това бяха и ще останат завинаги най-прекрасните години, които някой някога е имал. Аз не искам да пораствам, аз не искам да ставам пълнолетна. Така имам всичко, за което съм мечтала, имам всичко, което човек може да иска, имам всичко, което някога е било нужно на някого. Имам семейство, най-прекрасното семейство на света. Имам приятели, най-разнообразните, мили, луди, сърдечни, сладки приятели на света. Имам любим, най-искреният, любящ и подрепящ любим. Имам мечти, най-красивите мечти на света. И имам цялото небе, което да изпълня с бъдните дни.

Светът ми е красив, светът ми е ярък, светът ми е щастлив. Искам завинаги да остана на 17 и никога да не идва утре. Но уви, светът се върти, а и ние заедно с него.

Някои може и да кажат, че съм луда. Може и така да е. Навярно съм шизофреничка, защото всичко, което пиша, го чувам като гласове в главата си. Понякога виждам сенки там, където ги няма, шепоти в крясъците, крещене в шепотите. Обичам са стоя сама и просто да разговарям с мислите си. Но не страдам от психично разтройство. Не. Аз му се наслаждавам до последната капка.

Сега тихо ще поплача за отиващото си детство, но на сутринта ще изгрея отново. Макар и на 18...






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Северно сияние

Рая. - Не е направен от захарен памук, а от думи.
Смъртта. - С развени от вятъра червени коси, красива жена леко върви.
Живота. - Морето бурно е, но винаги е тъй красиво.

Любовта. - Прогледнеш ли веднъж никога не завърнал в на сенките света.
Музиката. - С нежна премяна прегръща ни страстта.
Ти. - Единствен.

Ада. - Преследна ни в нощта, иска да се върнем там, в земните недра.
Думите. - Лъхави пеперуди с изкрящи изумрудени сърца.
Аз. - Всяка сълза е една падаща звезда, изгаряща в нощта.


Това, че се губя, не означава, че съм изгубена.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти