Когато гръм удари ...

... как ехото заглъхва

(Пейо Яворов)

В празна стая с празни стени празни хора с празни мечти стоят и празно живеят, толкова празно, че дори празно умрат. Бездушни, безчовечни, безживотни, безмислени. Безсмислени. С мозък, затворен в буркан, без плам. Празни хора без мисли и без съдби.

Здравей. Аз съм фабрично създадена, аз съм пореден номер, аз съм щастлива случайност на генна руска рулетка. Аз не съм личност и не съм АЗ, аз съм просто тук и някой ден просто ще умра. Червеите ще ме изядат и растения от останките ми ще порастат. Няма да си личи, че някога уж съм живяла, че някога била съм тук, просто защото ме няма. Нищо не искам и нищо не давам, нищо извън моят си малък празен свят не познавам, но и това ми е много. Аз съм нищо.

Понякога си мисля, че нещо съм забравила, че съм била някой, че съм имала живот извън празната стая с празните стени, че живота не е бил празен и е нямало празно да умра. Понякога спя и сънувам цветове, звуци и аромати напълно непознати, а в същото време до болка познати. Какви са, от къде са, какво са, искам да знам, но не мога, всички сме празни, никой не знае. Никога не сме били личности, ние сме просто код и щастливо стечение на обстоятелствата, създадени сме за да сме храна на земята. Как се описва цвят, звук и миризма, какво е цвят, звук и миризма. В нашите празни стаи с празни стени нищо няма цвят, нищо няма мирис. Всичко е празно. Аз съм празна.

Познавам звуците от гласовете в мислите си, но аз нямам глас. Знам че гърлото ми е празно от звук, никога нищо не е излизало от него. Гласът ми е пустиня, родена съм в тишина, живея в тишина и ще умра в тишина. Тишина.  Аз съм пустиня. Мислите ми са пустиня. Гласът ми е пустиня. Очите ми са пустиня.

Никога не съм била, никога няма и да бъда. Защо съм тук, от кога съм тук? Дали имам лице, също като другите? Имам ръце, виждам ги, имам нозе – и тях ги виждам. Но имам ли лице? Имам очи, това го знам. Щом виждам ръцете си, значи имам очи. Какво значи времето? Не помня нищо различно от празната стая с празните стени, не познавам нищо различно от празната стая с празните стени и празните хора.

Моя свят е разруха. Нямам мисли. Нямам чувства. Нямам нищо. Нямам никого. Празна стая с празни стени. Защо въобще някой ме е създал. От нищото идвам и към нищото отивам, но защо съм тук? Аз съм само храна на земята. Аз съм нищо. Аз съм празно тяло,  аз съм тишина, аз съм пустиня. Защо сънувам цветове, звуци и аромати? И защо са ми толкова познати?

За пациентите на психиатричната клиника беше най-точно да се каже, че бяха красиви цветя. Мозъчните клетки на повечето от тях бяха напълно унищожени, изпепелени от електрошокавата терапия, на която ги бяха подлагали систематично като лечение на лудостта им. Преди беше буйна лудост, сега беше тиха кататония.  Те съществуваха в тишината между живата смърт и смъртта приживе. Докторите казваха, че те са ехото на живота си преди. Като ударени от гръм, ехото на живота в тях заглъхва.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.

А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************

• Ти ли си Алиса?
• Бях. Навремето.
• Ами Ариел?
• И нея бях. Ама вече не съм.
• Сега коя си?
• Сега съм момиче.
• Защо?
• Така съм щастлива.
   ***************************************************************************************
  А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.

*********************************************************************************************

• Коя е Захарната Фея?
• О, нима не знаеш Малечка Палечка?
• Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
• Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
• От къде я познаваш?
• Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
   ***************************************************************************************
  Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.

 ********************************************************************************************

Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.

And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

Dear Me

Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.

Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е.  Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.

Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.

И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя  и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.

И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.

Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи.  Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.

А сега се опитай да бъдеш силна, защото ти си такава. Силна, смела, бурна, понякога дива, понякога нежна, грижовна, искряща, блестяща, себе си. Съжалявам, не мога да ти обещая целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти. Както ти винаги си правила до сега.

антихрист

"Отче наш, който си на небето,

да се свети името ти,

да бъде твоята воля, както на небето,

така  и на земята!"

Музо, възпей оня див, пагубен гняв на Ахила,
Ахила дето беше грубата сила.
А пък Атила - бич божи, пратен на земята да убива.
Но, боже наш, дето си на небето,
Спаси, всевишни, на света сърцето.
Дай му сили да се научи да обича,
дай вяра и радост човек да се нарича.

Уви, пагубен, греховен род, напуска рая, твори ад!

Смърт! Убий! Разруши! Нарани!

Проси, нали господ е любов,

въпреки че сам той ти е вдъхнал злост.

Кога стана толкова глупав, човеко,

кога повярва, че гениално творение си от нечие длето.

Не се възгордявай, не си толкова специален.

Ти си просто продукт на синтез случаен!

Забрави, от бога си ти се откажи.

Той ти изпрати Ахила, Атила, болестта, смъртта.

Учат те, че не иска да те нарани,

пореден измислен образ, целяш да те промени.

Ако случайно има бог - твърде е жесток.

Моля те, порасни.

И не стой на колене да се молиш на измислици!

И нека душите ни почиват в мир.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Antes de las seis

Чух, че искаш да си сам, за това дойдох. Да ти подаря малко споделена тишина и просто с теб да постоя. Никой не е истински сам на света, за това съм и аз при теб сега. Нищо не искам,  още по-малко предлагам, просто да не е нещастна празна тишина.  За това съм тук.

Ако решиш – говори. Аз ще слушам, ще се усмихвам и ще мълча. Това е простичка сделка – тишина и свобода за няколко мига от вечността. Без тежки мисли и неизречени лъжи. Просто двама споделили малко нещо, късче от безкрая. Ти ще отронваш едва по дума една, а аз ще стоя и ще унищожавам жестокото усещане за празнина.

Поискаш ли от мен да говоря – ще го направя без тъга. Ще ти разкажа за чудни светове и невероятни места с думичка една едва. Ще ти разкажа за първите лъчи на Слънцето, за първите отблясъци на пълната Луна, как целува ме дъждът и защо мой брат е вятърът. Ще изпълня стаята с най-живите и ценни думи на света. А когато видя, че уморил си се и искаш просто да поспиш – ще те завия с огнените си коси, ще те потопя в златните си очи и до теб малка, безстрашна, най-твоя ще остана до първите мигове на деня.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Viva la vida

--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.

Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.

Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.

Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.

Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!

снимка: Моника В. Тодорова

***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Дим да ни няма!

Корабът спусна ярките си платна. Изброихме до 12.. Време е всеки да хване картата в свои ръце и да начертае пътя си. 

Повече няма да насядаме по чиновете, няма да тряскаме вратата на заветния 18 (+) кабинет. Няма повече класни работи, тестове за по 15 минути, особено пък по литература! Няма да има "Добро ви утро, дами и господа!". Няма да се радваме, че госпожата е закъсняла, че Медина е забравил за контролната или пък за книгите от Маркес. Няма кой да учи до посреднощ думи или да се опитва да си спомни как продължаваше "Из дома вышел человек...".

За 5 години се случиха толкова неща, че е безсмислено дори да се опитвам да ги опиша и разкажа. А и не всичките са "за пред хора". Някои истории навярно ще разказваме и на внуците ти, някои навярно ще се опитаме да оставим в миналото и никога да не отворим дума за тях. Стаята ни буквално е нашарена със спомени, смях, песни, сълзи, мечти. Чиновете ще пазят тайните ни, думите ни, каквото остана от нас.

Обичам всеки един от вас, за всеки един има нещо специално и хубаво, което ще остане завинаги в сърцето ми. Няма значение дали сте "Лошото момиче", "Математика на випуска", "Щастливата звезда" или "Мистър Търпеливост" - вие ме направихте по-добър човек, научихте ме на много и ми показахте, че "семейство" е много широко понятие. Най-широкото на света. Вчера ли бяхме 8-ми клас, както пеят в песента - "деца необуздани", днес ли станахме 12-ти и всичко свърши.

Бъдете добри и дано поне малко от мен е останало във вас. Обичам ви!

А сега - стягаме сърцата и ДИМ ДА НИ НЯМА!

Посветено на Ася, Бобчо, Васил, Василио, Вельо, Венци, Гопето, Дани, Йо, Люса, Магда, М-Маги, Мъро, Нела, Николчо, Смайл, Снежи, Миро, Сте, Таня, Ицо, Цецо, Юри, Янчето и Яна. За мен беше чест да служа с вас! За мен беше УДОВОЛСТВИЕ! Обичам ви!

пишеща машина.

Аз съм пишеща машина със сърце,

От думите ми се раждат чудни светове.

Сътворявам реки, планини, морета, съдби,

Разказвам приказки и подарявам мечти.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Твърд метал отвън, а в душата - огньове.

Пулса ми по-бърз е от арабски атове,

Разпилявам себе си в нощните ветрове.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Облаците по утрешното небе.

Жена, в тялото на босоного дете,

Мислите, които криеш в първото си кафе.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Фантасма

Когато порасна ще стана Луна,

ще мечтаят за мен в тъмата на нощта.

Като остарея ще съм падаща звездна,

последен полет преди срещата със смъртта.

А сега съм просто думи,

изографисани с цветове от божури.

Сега съм първата роса,

сълзите на небето след дъжда.

***

Изгря голяма червена Луда,

топъна в мрак и красота света.

Някъде стояха двама в споделена тишина

и гледаха как в краката им се ражда града.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

glitter

толкова ли

са слепи всички
че никой не вижда
как с теб аз блестя

или виждат
но не им изнася.

Read more: via Късове небе

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сърна

Как се обича падаща звезда?
Как се обича подплашена сърна?
Как се обича някой влюбен във света?
Как се обича мъгла във формата на Луна?

Как се обича тя?

Обича се нежно и крехко,
Обича се бурно и тежко.
Обича се с тишина,
Обича се с много музика.
Обича се с много недомлъвки,
Обича се като лъскави опаковки от дъвки.
Обича се без да питаш и без да разбираш,
Обича се, когато вечер бутилките от подлеглото й намираш.
Обича се, когато ти сготви топла вечеря,
Обича се, когато стои до прозореца цяла неделя.
Обича се разбиращо, прогресиращо,
Обича се страстно и малко опастно.
Обича се като я караш да чака,
Обича се като я изпращаш на гарата на влака.
Обича се с малки тайни,
Обича се с буркани с билки омайни.
Обича се със сладко от шипки,
Обича се сплетена на две плитки.
Обича се някак по детски, 
Обича се както се обичат мишки.


Обича се малко трудно, но много страстно.
Обича се някакси малко опастно.

Обича се както се обича мен!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

lolytha

Какво искаш? Какво даваш?

Съдбата си на случайни хора ли подаряваш?

Къде отиваш? От къде идваш?

Пътят ли е целта, защо никога първа не си тръгваш?

Кой си ти? За какво се бориш?

Нима сам човек стените можеш да събориш?

Кой е до теб? А кой срещу теб?

Сама ли през нощта заспиваш?

През нощта крепко аз не спя,

а на сутринта обичам да мълча.

Знам коя съм, знам и кой е срещу мен,

сърцето си на света дарявам ден след ден.

Идвам от рая, отивам към ада,

а пътуването е ключа за наслада.

Понякога в сенките се крия,

а теб да не би да те е страх от моята стихия?

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

love will set us free

Експлозия от звуци, цветове и светлина.
Експлозия от радост в една човешка ръка.
Експлозия от мисли и една искра в погледа.
Експлозия от чувства и малко споделена тишина.

Колко малко ни е нужно.
Как навярно всичко друго ни е чуждо.
Колко далечни са тъжните очи.
Как леко минават и най-тежките дни.

Целият свят може да бъде променен.
Целият свят може да миг да бъде осветен.
Целият свят, а всъщност просто две очи.
Целият свят, това сме просто аз и ти.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.

Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!

Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.

Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.

Целувам те, мили, честита 2-годишнина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!

И се надявай.

Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?

Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!

Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.

Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.

Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.

Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Война

When the world is crashing down all you need is to try.

Някъде там, където нямаше нищо повече от малко земя и много небе. Някъде там, където всичко беше като късче от безкрая. Някъде там, далеч от градски шум и грозна суета. Някъде там...вятъра бе отнесъл снимка стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла. Откъсъчлен спомен от стара рана, песъчинка, останала след пожара, единствена устояла до края. На гърба, с почерк изящен, ситен и красив, бе изписано с много любов и още повече мечти "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!"

А от снимката се смееха двама млади, преплели пръсти и души сред свежи треви. Тя с разпилени от вятъра коси и очи, пълни със звезди, рокля на цветя и свежа, детска красота,той бе много по-висок, с тихи очи, с леко набола брада и небрежно-рошава коса. И снимката бе запечатала ги в първите дни на пролетта и любовта.

Беше 1940-тата, света се готвеше за война, а един пролетен ден тя случайно срещна го в града. От далече той я видя и хареса ярката й рижа коса, шума от смеха и походката на дете в тялото на жена. Когато за първи път срещна погледа му тя сякаш за миг света се спря и потъна в тишина. И тогава случи се магията. От първи поглед той обикна я и влюби се със сърцето на дете и ума на жена в него тя.

Но все пак света беше във война, а той бе млад. Отиде на фронта. А след него и тя. Майкай моли, плака, увещава, наказва, и пак не я спря. Знам, ако отида, може да умра, но без него моя смъртта - рече тя, сложи в куфара си две блузи и една пола и стана медицинска сестра на фронта.

Войната си вървеше, той бе смел и бърз и млад, смъртта реши, че може поне за сега да го пощади. Направи го герой, от онези, истинските, без медали, но с бойни рани и много извършени добрини. И дори за миг той не забрави я, тя гореше по-ярка от звезда, по-красива от мечта, виждаше я все така - както беше на снимката. И сякаш чуваше я да повтаря надписа от гърба "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!". А в една малка полева болница тя безспир се грижише за ранените - денем и нощя. Искаше да види любимия, искаше да дойде края на таз глупава война. И тогава, в една дъждовна нощ, в болницата появил се неочакван гост. Млад ефрейтор бил дошъл, със снимка в ръка, задъхан бил, мокър от дъжда -"Здравейте! Съжалявам, че връхлитам така! Ефрейтор Джоузеф Къри, не идвам по служба, търся Ева Блу, казаха ми, че тук е разпределена тя. Отдавна сърцето ми е нейно и идвам днес да я направя своя законна жена!". Тогава из-отзад се появи тя и пред себе си го видя - все тъй висок, със същите тъжно замислени очи, не по-рошав от преди, сякаш не спал от няколко дни. Той,когато я погледна видя прероден ангел, чието място не е тук, не на тази грешна земя - с ореол от рижа коса, с детска усмивка, способна да спаси света. Нямаше излишни думи, никой не питаше Какво?, Защо?, Кога?, свещеника просто ги венча.

Когато войната свърши, те се завърнаха в града, вече като мъж и жена. Той леко накуцваше от шрапнел в крака, тя беше постригала своята буйна рижа коса, но вече спокойно можеха да бъдат заедно и това беше най-важното сега.

Години по-късно за тяхната любов внуците знаеха само от снимката направена в средата на века. Избухна пожар, но тя оцеля. Вярно вече беше стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла, но бе запечатала на хартия откъснат миг от вечността. И това е. Любовта

*************************************************************************************

Нямам думи, а само искри. Прашни улици и изминали дни. Толкова дълго мълчах, може би ме просто ме хвана страх. Тихо. Тихо. Тишина. Краят на света.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти