Обичам тактовете на сърцето. Те винаги са били най-красивата музика, която някой някога е създавал. На тях можеш да танцуваш, да спиш, да пееш, да тичаш, да стоиш, да си себе си и да си някой друг.
Обичам да се събудя от първите слънчеви лъчи и да видя, че имаш още 15 минути да се излежавам и да си мисля хубави неща. Можеш да стоиш и да се усмихваш, знаейки че в тези кратки 15 минути ти управляваш света и не си отговорен пред никой друг освен слънцето.
Обичам мига, в който се виждат линиите за влака до нас и аз се огледам бавно и вдишам аромата на пътешествие и непознато. Тогава си пускам произволно избрана песен, щраквам с пръсти и си казвам - това е, тук е хубаво, града, държавата, света - хубаво е.
Обичам да си направя playlist в Youtube, който да слушам докато пиша и да си представям как това всъщност е плоча, пусната на грамофот, а аз не пиша на лаптопа, а на стара пишеща машина, която издава онзи звук. Нали знаеш,
ОНЗИ звук - на изкуство и талант. Сякаш техниката не е превзела живота ни и ние все още сме повече хора и творци, отколкото машини и плагиати.
Обичам да ходя по тревата в училищния двор. Той е толкова голям и просторен, че ако присвия очи мога почти да си представя, че съм на село, в полето и просто си прекарвам добре. Без училище и учители, които надценяват силите ни в последните дни. Ние не сме роботи, макар и да имаме по-здрави емоционални връзки с мобилните си телефони, персоналните си компютри, телевизорите си или цифровите си фотоапарати. И макар да не желая да ставам груба и/или зла - децата са такива - груби, немърливи, мързеливи, нахални, озлобени, непочетителни, неграмотни заради една част от учителите. Много ми се иска да видя онези години, когато да си учител е било призвание и страст, а не задължение и тегоба.
Обичам да ям сладолед, докато съм със слънчевите си очила. И да пия от бутилка, мислейки си, че така съм повече МЪЖ и по-малко куклата на мама и тати. Обичам след тежък ден да си хвърля якето и чантата на закачалката в коридора и просто да се просна на малкото диванче сред възглавниците и да се чувствам като на облак. Обичам, когато тъкмо съм си мислила за някого и съм му разглеждала профила във Fb и точно след това да получа съобщение от този човек. И съм БЕЗКРАЙНО възмотена от поругаването на паметника на Червената армия - народ без минало няма бъдеще. Не искам да живея в ТАКАВА епоха - където клеветим всичко, винаги.
И днес МНОГО държа да кажа на тези хора, че аз ги
О-би-чам:
Honey (Ася) - ти, мила моя, си най-ефирното сърце и най-ярките мисли, които някога съм срещала. И това, че дуализма в някого е в повече не трябва да те плаши - давай шанс на хората, всички го заслужават.
Ирина - знам, че това е малко странно като място да ти отговоря, но лятото стана с една идея по-готино, когато ти ми писа. И дори не можеш да си представиш колко МНОГО обичам да излизам с теб. Сякаш попадам в цяла нова вселена от емоции и знания.
Loverboy (Миро) - благодаря за подкрепата. Понякога "Давай! Можеш!" казано само в погледа ти е онова, което може да спаси деня ми. А ти винаги го спасяваш. (Да не си моя прероден принц, а?)
П.С. УСМИХНЕТЕ СЕ! Дишате ли? Значи трябва да се надявате!
Имам и Искам целия свят . . .
