... как ехото заглъхва
(Пейо Яворов)
В празна стая с празни стени празни хора с празни
мечти стоят и празно живеят, толкова празно, че дори празно умрат. Бездушни,
безчовечни, безживотни, безмислени. Безсмислени. С мозък, затворен в буркан,
без плам. Празни хора без мисли и без съдби.
Здравей. Аз съм
фабрично създадена, аз съм пореден номер, аз съм щастлива случайност на генна
руска рулетка. Аз не съм личност и не съм АЗ, аз съм просто тук и някой ден
просто ще умра. Червеите ще ме изядат и растения от останките ми ще порастат.
Няма да си личи, че някога уж съм живяла, че някога била съм тук, просто защото
ме няма. Нищо не искам и нищо не давам, нищо извън моят си малък празен свят не
познавам, но и това ми е много. Аз съм нищо.
Понякога си
мисля, че нещо съм забравила, че съм била някой, че съм имала живот извън
празната стая с празните стени, че живота не е бил празен и е нямало празно да
умра. Понякога спя и сънувам цветове, звуци и аромати напълно непознати, а в
същото време до болка познати. Какви са, от къде са, какво са, искам да знам,
но не мога, всички сме празни, никой не знае. Никога не сме били личности, ние
сме просто код и щастливо стечение на обстоятелствата, създадени сме за да сме
храна на земята. Как се описва цвят, звук и миризма, какво е цвят, звук и
миризма. В нашите празни стаи с празни стени нищо няма цвят, нищо няма мирис.
Всичко е празно. Аз съм празна.
Познавам звуците
от гласовете в мислите си, но аз нямам глас. Знам че гърлото ми е празно от
звук, никога нищо не е излизало от него. Гласът ми е пустиня, родена съм в
тишина, живея в тишина и ще умра в тишина. Тишина. Аз съм пустиня. Мислите ми са пустиня. Гласът
ми е пустиня. Очите ми са пустиня.
Никога не съм
била, никога няма и да бъда. Защо съм тук, от кога съм тук? Дали имам лице,
също като другите? Имам ръце, виждам ги, имам нозе – и тях ги виждам. Но имам
ли лице? Имам очи, това го знам. Щом виждам ръцете си, значи имам очи. Какво
значи времето? Не помня нищо различно от празната стая с празните стени, не познавам
нищо различно от празната стая с празните стени и празните хора.
Моя свят е
разруха. Нямам мисли. Нямам чувства. Нямам нищо. Нямам никого. Празна стая с
празни стени. Защо въобще някой ме е създал. От нищото идвам и към нищото
отивам, но защо съм тук? Аз съм само храна на земята. Аз съм нищо. Аз съм
празно тяло, аз съм тишина, аз съм
пустиня. Защо сънувам цветове, звуци и аромати? И защо са ми толкова познати?
За пациентите на
психиатричната клиника беше най-точно да се каже, че бяха красиви цветя.
Мозъчните клетки на повечето от тях бяха напълно унищожени, изпепелени от
електрошокавата терапия, на която ги бяха подлагали систематично като лечение
на лудостта им. Преди беше буйна лудост, сега беше тиха кататония. Те съществуваха в тишината между живата смърт
и смъртта приживе. Докторите казваха, че те са ехото на живота си преди. Като
ударени от гръм, ехото на живота в тях заглъхва.
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
